Прочетен: 1290 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 17.12.2015 22:05
Четири след обед декемврийско време. Здрачът вече загръща селото. Бай Денчо облича шубата, нахлупва шапката със свалени наушници и тръгва на поредната си разходка из селото.
Та той по цял ден е в къщи. Не че няма домашни работи, които да свърши. В селска къща и селски двор винаги има с какво да се захване. Но ето - рече да си насмогне в резитбата на овошките - не става! В градината мокро, кално. Времето едно такова мърляво, ту преръмява отвреме навреме, ту мъгла се спусне. А и сняг няма. Ако завали, пък и да понатрупа, с удоволствие ще е навън да разрива снега, да се поразкърши. Сега единствета му гимнастика е цепенето на дърва за печката. А в стаята - ту пред телевизора, ту на компютъра.
Когато сърфира из нета, напоследък често му изкачат досадни реклами, които му натякват за ползата от десет хиляди крачки. Дразнят го, защото и без тях е наясно, че обездвижването подтиска и смазва физически и психически. На него планинските пътеки са любимото му хоби. Но предпочита в лятна планина да броди, а сега е зима.
Но щом не вали и не духа пронизващо, бай Денчо не се сдържа в стаята.
Ето и сега, излезе на улицата, прехвърли набързо вариантите за днес на маршрут и пое по възможно най-дългия. Изкушаваше се, провокиран от рекламите за крачките, да преброи все пак колко ли крачки прави докато обикаля из селото? Времето е мрачно, но меко, и той тръгва спокойно без да бърза.
Сигурен беше, че няма дълго да заангажира вниманието си с броене. Затова реши още в началото да си направи една примерна сметка и после по нея да се ориентира за крайния резултат. Преброи крачките си между два електрически стълба, после преброи и стълбовете от пресечка до пресечка. Представи си мислено улиците, по които беше планирал да мине, а той познаваше наизуст селото. Така стигна до извода, че почти сигурно ще направи поне половината от рекламираните десет хиляди крачки. А това ще е добро постижение!
Удовлетворен от резултата по пресмятането бързо изостави темата за броя на крачките. Спомените, които се събуждаха в него като вървеше по улиците, силно и вълнуващо завладяваха съзнанието му. Връщаха го в годините, когато нямаше къща в селото, в която да не беше влизал.
Бай Денчо имА късмета да заработи като телевизионен техник, когато се появиха първите телевизори. Беше единственият в селото и района. Бързо стана най-таченият и търсен. Приятелите му често го задяваха, че някога най-важните в селото са били кметът, даскалът и попът, а сега – кметът, докторът и телевизионният техник.
Интересно време, но с много напрегнато ежедневие за Денчо.
От ранна утрин до късните нощни часове Денчо не се спираше. Сутрин го будеха да си дадат заявката за посещение преди да отидат на работа, а вечер замръкваше по къщите, докато работеше телевизията. От къща в къща търчеше с чантата да възстановява мира и спокойствието в семействата.
Крачи бай Денчо из селото и току вдигне поглед по стара професионална привичка към покривите, да види в какво състояние е антената, но антени вече няма. Тук-там стърчи на някой комин забравена вече изгнила летва с провиснала шина от антена като клюн на дремещ щъркел. Още помни какъв телевизор в коя къща е ремонтирал и с какъв дефект.
Спомня си и хората. С много от тях беше приятел. Други го уважаваха и взаимно се чувстваха като близки, но много от тях сега ги няма. Няма ги родителите на неговите връстници. В много от домовете и връстниците му ги няма. Няма ги и децата им.
Много от родителите се преселиха в квартала източно от селото под беломраморни плочи, а децата се пръснаха по света. И което е още по-лошо, внуците се раждат и живеят по Европа, по Америка...
Крачи Денчо улисан в мислите си и не забелязва, че вечерта вече е запалила уличните лампи. От време на време се спира пред някоя от къщите с тъмни прозорци и му става тъжно. В тях някога е имало живот, гълчава, емоции, за които и той е допринасял да са хубави, а сега...
Носи в себе си спомените за приятели и познати и тайничко завижда на тези, които са из Европа. Те да рекат да си дойдат, ще могат дето има една дума и пеша да го сторят, а неговите... са оттатък океана. С въздишка се навива, че ако имаше суша до Америка, колкото и хиляди крачки да са до там, ще ги извърви, за да види на живо най-малкия си внук.
И така, отнесен в наивни мечти и размисли, след повече от час и половина по вечерните улици, стигна и до пътната врата на дома си.
Сега като влезе в стаята, ще поразръчка огъня в камината, ще добави дърво и ще включи компютъра. Ще отвори прозореца на Скайп и ще чака внучето от Америка да му се усмихне. Малък Денчо като види дядо, ще се изправи на столчето пред монитора, за да покаже колко е пораснало момчето. Баба му нежно ще го придържа да не падне, а то ще вдигне ръчичка и с пръстче, ще посочи тавана. Още не може да говори, но бай Денчо ще чуе:
- Ей толкова съм голям, дядо!...
Бай Денчо превърта ключа на пътната врата и тръгва по пътечката към къщата под голите клони на асмалъка. Остават му само тридесетина крачки до Америка.
Андрей В. Андреев
октомври 2015
Олга Николова Скобелева- СВЯТИЦАТА, спор...
Обръщайки поглед назад...
Поздрави!
Поздрави!
Благодаря за проявеното внимание към разказа. Късното забелязване на това е заради доста основателни житейски причини. Случват се и такива неща...