Прочетен: 1278 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 17.12.2015 22:05
Четири след обед декемврийско време. Здрачът вече загръща селото. Бай Денчо облича шубата, нахлупва шапката със свалени наушници и тръгва на поредната си разходка из селото.
Та той по цял ден е в къщи. Не че няма домашни работи, които да свърши. В селска къща и селски двор винаги има с какво да се захване. Но ето - рече да си насмогне в резитбата на овошките - не става! В градината мокро, кално. Времето едно такова мърляво, ту преръмява отвреме навреме, ту мъгла се спусне. А и сняг няма. Ако завали, пък и да понатрупа, с удоволствие ще е навън да разрива снега, да се поразкърши. Сега единствета му гимнастика е цепенето на дърва за печката. А в стаята - ту пред телевизора, ту на компютъра.
Когато сърфира из нета, напоследък често му изкачат досадни реклами, които му натякват за ползата от десет хиляди крачки. Дразнят го, защото и без тях е наясно, че обездвижването подтиска и смазва физически и психически. На него планинските пътеки са любимото му хоби. Но предпочита в лятна планина да броди, а сега е зима.
Но щом не вали и не духа пронизващо, бай Денчо не се сдържа в стаята.
Ето и сега, излезе на улицата, прехвърли набързо вариантите за днес на маршрут и пое по възможно най-дългия. Изкушаваше се, провокиран от рекламите за крачките, да преброи все пак колко ли крачки прави докато обикаля из селото? Времето е мрачно, но меко, и той тръгва спокойно без да бърза.
Сигурен беше, че няма дълго да заангажира вниманието си с броене. Затова реши още в началото да си направи една примерна сметка и после по нея да се ориентира за крайния резултат. Преброи крачките си между два електрически стълба, после преброи и стълбовете от пресечка до пресечка. Представи си мислено улиците, по които беше планирал да мине, а той познаваше наизуст селото. Така стигна до извода, че почти сигурно ще направи поне половината от рекламираните десет хиляди крачки. А това ще е добро постижение!
Удовлетворен от резултата по пресмятането бързо изостави темата за броя на крачките. Спомените, които се събуждаха в него като вървеше по улиците, силно и вълнуващо завладяваха съзнанието му. Връщаха го в годините, когато нямаше къща в селото, в която да не беше влизал.
Бай Денчо имА късмета да заработи като телевизионен техник, когато се появиха първите телевизори. Беше единственият в селото и района. Бързо стана най-таченият и търсен. Приятелите му често го задяваха, че някога най-важните в селото са били кметът, даскалът и попът, а сега – кметът, докторът и телевизионният техник.
Интересно време, но с много напрегнато ежедневие за Денчо.
От ранна утрин до късните нощни часове Денчо не се спираше. Сутрин го будеха да си дадат заявката за посещение преди да отидат на работа, а вечер замръкваше по къщите, докато работеше телевизията. От къща в къща търчеше с чантата да възстановява мира и спокойствието в семействата.
Крачи бай Денчо из селото и току вдигне поглед по стара професионална привичка към покривите, да види в какво състояние е антената, но антени вече няма. Тук-там стърчи на някой комин забравена вече изгнила летва с провиснала шина от антена като клюн на дремещ щъркел. Още помни какъв телевизор в коя къща е ремонтирал и с какъв дефект.
Спомня си и хората. С много от тях беше приятел. Други го уважаваха и взаимно се чувстваха като близки, но много от тях сега ги няма. Няма ги родителите на неговите връстници. В много от домовете и връстниците му ги няма. Няма ги и децата им.
Много от родителите се преселиха в квартала източно от селото под беломраморни плочи, а децата се пръснаха по света. И което е още по-лошо, внуците се раждат и живеят по Европа, по Америка...
Крачи Денчо улисан в мислите си и не забелязва, че вечерта вече е запалила уличните лампи. От време на време се спира пред някоя от къщите с тъмни прозорци и му става тъжно. В тях някога е имало живот, гълчава, емоции, за които и той е допринасял да са хубави, а сега...
Носи в себе си спомените за приятели и познати и тайничко завижда на тези, които са из Европа. Те да рекат да си дойдат, ще могат дето има една дума и пеша да го сторят, а неговите... са оттатък океана. С въздишка се навива, че ако имаше суша до Америка, колкото и хиляди крачки да са до там, ще ги извърви, за да види на живо най-малкия си внук.
И така, отнесен в наивни мечти и размисли, след повече от час и половина по вечерните улици, стигна и до пътната врата на дома си.
Сега като влезе в стаята, ще поразръчка огъня в камината, ще добави дърво и ще включи компютъра. Ще отвори прозореца на Скайп и ще чака внучето от Америка да му се усмихне. Малък Денчо като види дядо, ще се изправи на столчето пред монитора, за да покаже колко е пораснало момчето. Баба му нежно ще го придържа да не падне, а то ще вдигне ръчичка и с пръстче, ще посочи тавана. Още не може да говори, но бай Денчо ще чуе:
- Ей толкова съм голям, дядо!...
Бай Денчо превърта ключа на пътната врата и тръгва по пътечката към къщата под голите клони на асмалъка. Остават му само тридесетина крачки до Америка.
Андрей В. Андреев
октомври 2015
Поздрави!
Поздрави!
Благодаря за проявеното внимание към разказа. Късното забелязване на това е заради доста основателни житейски причини. Случват се и такива неща...