Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.04.2016 20:14 - Очите ми гледат, сърцето ми вижда разказ
Автор: anwel Категория: Лични дневници   
Прочетен: 761 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ОЧИТЕ МИ ГЛЕДАТ, СЪРЦЕТО МИ ВИЖДА…


 

„…Хора и улици, град като град.

Тръгваме някъде, после назад“...

Илия Атанасов

Повече от половин час вървя под палещото слънце из „Банишора”, завладян от упоритото желание да намеря улица „Разцветна”. От доста години е желанието ми да я намеря и отново да бъда на номер пет, но все не намирах време и възможност. И ето, че днес, до срещата, за която съм дошъл в София, има достатъчно време и решавам да си пробвам късмета.
Ясно съзнавам, че в днешно време кварталът ще е много по-различен откакто за първи път преди повече от шестдесет и две години бях на този адрес. Петнайсетина години по-късно, бях за втори и последен път на улица „Разцветна”. Днес всичко е променено до неузнаваемост.

Усещам, че без помощ няма да мога да се оправя. Започвам да питам за улицата като съзнателно избирам хора в напреднала възраст. Предполагам, че като са на години, ще знаят улиците. „Наборите” кои за кратко, кои за по-дълго се замислят, но накрая вдигат за съжаление рамене, без да могат да ми помогнат. Въпреки това не се отказвам. Продължавам да крача в жегата, воден от спомените…

…Бях петгодишен, когато баща ми дойде да вземе от селото, в което живеех с мама, за да ме покаже на дядо и баба, неговите родители. Те да ме видят пораснал, а и аз тях. Слязохме на Централната жп гара и ме поведе пеша към дома на дядо. Близо било, а и до там не минавали трамваи. Тогава наистина ми се стори близо, но днес не е така.
Преди да стигнем до „Разцветна” номер 5, вървяхме по една доста по-голяма улица. Тогава я възприех за „главна”. Помня и името й - „Подполковник Калитин”. От нея надясно, стигнахме до дома на дядо и баба.
Къщичката им беше еднокатна на едно стъпало от земята сред китна цветна градина. В ъгъла на дворчето откъм кръстовището, имаше няколко млади овощни дръвчета.
У тях всичко ме впечатляваше, но най-много едно старо германско радио. Където и да се мотаех, все гледах да пипна копчетата му. Особено едното, което като го врътвах радиото пищеше пронизително. След години, когато започнах да изучавам радиотехника, ми стана ясно защо е пищяло. Интересът ми към тази музикална кутия, явно е подсказвал накъде ще развия знанията си като порасна.
Дядо отглеждаше канарчета и по стените имаше накачени много клетки. Цялата къща беше изпълнена с песента на малките пернати жълтурчета. Направата на клетките беше много интересна и досега помня как дядо правеше отворите за теловете в летвичките.
Когато ме оставяха без надзор, излизах на улица „Разцветна” през дъсчената вратичка на тротоара…

Мили незабравими спомени, но в днешната градска действителност на квартал „Банишора” не ми помагат. Започвам да питам за „по-голямата” улица - „Подполковник Калитин” с надежда, че все пак нея би трябвало хората от квартала да я знаят. Към обясненията за улица „Разцветна” добавям, че от едната й страна имаше голяма ливада, която може сега да е парк. Питанията ми оставаха без резултат.
Издирването става отчайващо. Хората, които спирам за помощ, не се сещат и за „голямата” улица.

Как е възможно? Убеден съм, че някъде наблизо е „Разцветна”. Не приемах толкова много да съм се объркал в спомените си. Нима всичко се е променило до такава степен, че и живеещите тук да не я знаят.
Лъч надежда просветва, когато в зеленчуков магазин за изненада на продавача, вместо да пазарувам, го питам на коя улица е магазинът, тъй като е на кръстовище. - Ами на „Подполковник Калитин” сме!?
- И на коя по-точно? .
- На тази зад нас с тролеите.
Улицата с тролеите се оказва голям двупосочен булевард! От някогашните ми детски представи за „по-голямата, главната” улица се оказва вярно само това, че е голяма. И то много, много голяма!

Тръгвам по току-що намерения ориентир с надежда, че ще видя и ще позная някогашната малка, тогава с чакъл и пясък уличка, тръгваща леко нагоре, която да ме заведе до търсения адрес. Отдясно виждам само огромните еднакви паралелепипеди на блокове, строени в редици нагоре от булеварда. Очаквам, че поне уличките между блоковете ще имат имена. Нищо подобно. Само номера по входовете. Щурам се между тях по няколко пъти с надежда нещо да ми подскаже, че някоя от тях може би е улица „Разцветна”.
За къщичката и дворът отдавна знам, че ги няма. Преди много години научих, че на тяхното място е построен блок и че наследникът на дядо е една от дъщерите му - голямата ми леля. Сега се надявам именно между тези блокове да открия улицата от детските ми спомени. За проклетия вече не срещам хора, които да попитам. Отдавна минава обяд.
Поредната обходена уличка свършва изведнъж без изход в гъсти шубраци и препречена с няколко бетонни блокчета. Пред зелената бариера на храсталаците в мен се прокрадва отчаяние.
В този момент виждам към входа на отсрещния блок жена, която тика количка с детенце. Затичвам се и вече преди да я скрие вратата успявам да попитам:
- Извинявайте, да знаете някъде тук да има улица с име „Разцветна”?
- Да, разбира се. - И някак небрежно посочва със свободната си ръка зад гърба си. - Ето я. Тази тук отгоре.
- Тук, зад храстите?!
- Да, да! Зад храстите.
Благодаря й и нетърпелив се промушвам между храсталаците и стъпвам на улица „Разцветна”.
Нищо познато няма!
Пред мен е един запустял сокак, обрасъл по отсрещната страна с гъсти високи храсти. Зад тях би трябвало да е поляната, на която някогашните софиянчета ме обиждаха. Сега през клоните им се вижда, че има парк. На дясно на около стотина метра уличката завършва в складовете на някакъв магазин, а на ляво, без да има и следи от тротоар, продължава към близкото кръстовище. Зад гърба ми са две редици блокове в посоката, от която дойдох. Уличното платно е разбит на огромни дупки асфалт.
Тръгвам към кръстовището, оглеждам блоковете, строени след тревясалите пространства между тях и уличката и търся нещо познато. Нещо, което да ми подскаже, че наистина това е улица „Разцветна”, че тук е било дворчето на дядо, че тук съм бил…
Няма никаква табелка с името на улицата.
И ето, че нещо в мен трепва! В ъгъла насреща се зеленее сравнително голяма полянка с няколко стари овощни дървета!
Очите ми гледат, а сърцето ми вижда някогашното дворче на дядо.

Ето тук в оградата от летви беше малката вратичка от сковани дъсчици.Едно малко момченце стои до нея и наблюдава децата как играят на отсрещната поляна… Не смее да отиде при тях, защото като разбраха, че от село, започнаха да го обиждат на „селянче”… Една млада жена, момиче, идва по тротоара, затичва се и прикляква до него. Прегръща го. Силно! Топло! Целува го по бузките…
- Ама това ти ли си бе, леля? Ах, на леля момчето! Леле колко голям си пораснал!
И пак го целува, този път набързо и изтичва през двора към къщата. Бърза по нейни си работи…
Леля Вита я виждах за първи и последен път. Повече не я видях, но ми остави най-скъпия и топъл спомен за нея…

Толкова силно вярвам на сърцето си, че нищо не може да ме разубеди, че наистина съм на улица „Разцветна” и че това е част от двора на дядо…
Тръгвам си удовлетворен, че успях да открия улицата от моето детство и да „бъда” на номер пет. Надолу по продължението й почти веднага след кръстовището виждам двама мъже в зряла възраст на сянка под чадър да си пият кафето и четат вестници. Не знам защо, но доволен от постижението си, решавам да ги изпитам за моята улица.
- Здравейте! Да ви сладко кафето! Знаете ли къде се намира улица „Разцветна”?
Мъжете отпиват глътки, замислено се споглеждат и започват един друг да се изпитват за улиците в района. След кратки размисли и лек спор по уточняващи варианти единодушно заявяват, че тук наблизо няма такава улица.
- Ето, тази е улицата - посочвам нагоре, откъдето дойдох. - Тя е! Продължението на вашата, където сега си пиете кафето.
Изглеждат ме подозрително, невярващо. Тяхна си работа.
Разменяме още малко приказки и преди да се разделим се обръщам още веднъж към полянката със старите овошки, където беше номер пет на улица „Разцветна” .
Там на зелената трева под дърветата млада жена се е привела до момченцето си, оправя нещо по дрешките му. Целува го, явно доволна от послушанието на детето. Тупва го по дупето, хваща го за ръчичка и продължават по пътечката към блока, където беше къщата на дядо…
Тръгвам от улица „Разцветна” доволен, че успях да я открия. Крача надолу към шумния забързан град…

- По-бавничко, де! - поспирва ме дядо по стръмната улица. Води ме да се возя за първи път на трамвай, а на бузките си усещам целувките на леля…

     

Андрей В.Андреев

Август 2014 г.

 



Тагове:   детство,


Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: anwel
Категория: Лични дневници
Прочетен: 142840
Постинги: 65
Коментари: 180
Гласове: 240
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930