Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.12.2013 20:39 - "Оня с мустаците" - разказ
Автор: anwel Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1559 Коментари: 0 Гласове:
2



„Оня с мустаците”

 

Замисляте ли се, когато разговаряте с баща си, кое обръщение да употребите?  „Татко” или „Баща ми”? Признавам, че въпросът ми е абсурден. „Тати”, „тате” са едни от първите думичики,  които всеки научава. Пораснали големи много започват да избягват пълната с топлота и признание думичка ”татко”. Може би за повече оригиналност или за демонстрация на израстване, на зрялост, таткото става „баща ми”.

Когато чуеше това „- Баща ми,...” Тони Велинов искренно се дразнеше, защото смяташе, че  граматически e неправилно. И не само това. Ако оставим граматическото му несъгласие с тази форма на обръщение, той по-скоро се натъжаваше, че избягват да нарекат бащите си „татко”. Странното за него бе, че се впечатляваше от лесното, непринудено и естествено обръщение към родителя с думичката - „татко”.

Самият той, докато беше жив баща му, разговаряше с него без обръщение. Така и не можа да се научи, да му каже „татко”... 

 

 

Някога, много отдавна...

 

Пъхнал ръчички в джобчетата на късите си панталонки четиригодишният Антончо се разхождаше из огромния по неговите детски представи двор на ТКЗС-то. Спря се пред широко отворената вратата на новопостроения обор за коне. Въпреки изкушаващото го любопитство не се реши да влезе вътре. Страхуваше се от тези големи животни. Тропотът от копитата им по циментовия под на обора го плашеше, а силното изцвилване, което от време на време чуваше от вътре, го стряскаше. Страхът го надви и бавничко продължи разходката си.

И друг път беше идвал, по-точно минавал през стопанския двор, хванат за ръка от майка му. Тя работеше в наскоро създадената ферма за пилета. Всеки път, когато бе с нея, виждаше нови и все по-интересни неща, но не и от близо, защото тя здраво го държеше за ръка..

Този ден бе поверен на грижите на  баба му. Загнездилото се в  детското му съзнание  магическо привличане към селскостопанския двор този ден го теглеше натам.

Успя да издебне  баба си докато тя се занимаваше с козичката. Измъкна се тайничко на улицата и ето го сега сам из двора на ТКЗС-то.

Дълго се въртя покрай все още неприбрания локомобил, който преди десетина дена въртеше голямото колело на вършачката. Отдалече беше виждал как пухти и дими тази огромна черна машина. Сега нямаше никой и Антончо дълго заничаше ту по локомобила, ту по самата вършачка. Е, по-интересно  щеше да му  бъде ако вършачката сега работеше!

Стигна и до коларо-железарската работилница. Няколко от дърводелците работеха в двора й. Антончо се приближи към един от тях и се загледа как чичкото изглажда с ренде и причуква с тесла последните спици на колело за каруца.

Но бързо вниманието му грабна една купчина от стърготини, талаш и изрезки.  Бавничко се запримъква към нея покрай заетите с работата си дърводелци. За него изрезките бяха  въображаеми “кубчета”, с които ако ги имаше, детската му фантазия би направила най-различни неща.

Тъкмо преполови разстоянието, когато един от мъжете го забеляза и му викна :

-  Хей, малкия, къде така? Какво търсиш тук?                                               

Антончо замръзна уплашено и само посочи с пръстче.

Мъжът го позна и се досети какво иска детето.  

- Какво,  от изрезките ли искаш да си избереш?

  Гласът на мъжа не беше вече така строг. Досещаше какво е интересно за малчугана. Антончо стоеше  вцепенен от притеснение и страх. В отговор само заклати потвръждаващо  глава.

Забелязаха го и другите мъже. Синът на Катина. Знаеха, че е разведена и че бившият й мъж живее някъде другаде. Още не преживяла неприятностите от скорошния развод, тя се движеше като белязана. Отбягваше събирането и разговорите с хора. Любопитните и често нахални мъжки погледи, я караха да потъва в земята от неудобство. И кой знае защо сега мъжът, който му извика, реши да се шегува с момчето именно заради баща му.

                         - А бе, Тони, я кажи къде е баща ти?

Момчето още по-силно се смути. Заби поглед в сандалките си. Захвана едната презрамка на панталонките и я заусуква на пръстче. “Какво да отговори на този чичко?...  Не му се кара!?... Смее  му се насреща, но защо пита за баща му ?” Антончо не познаваше баща си, а и не знаеше къде е. Като продължаваше да гледа в земята, промълви:

                           - Няма го.

         - Е как така го няма? – продължаваше мъжът срещу него - Къде е?

Колегите му спряха работа и наостриха любопитно уши. Какво и как ще отговори детето?

      - Няма го... Изяли го мечките в гората... –  Това му казваха в къщи, това знаеше. Антончо беше готов да се разплаче.

  - Изяли го мечките! Ха-ха-ха?...Мечките го изяли в гората,...ха...ха-ха....- повтаряше мъжът и се заливаше от смях. 

От този негов смях, сълзите на Тони потекоха, но да заплаче с глас не смееше. Страхуваше се, че ще започнат, да му се карат, така като в къщи му се караха, когато плачеше. 

Но ето, че един от чичковците се скара на този, който го разпитваше. Хвана Антончо за ръка и го заведе до купчината дървени отпадъци. Опита се да го успокои, като му подаваше изрезки с различни форми. Помогна му за тези, които хареса да ги пъхне в джобчетата на панталонките. После го изведе от двора на работилницата.

                 - Хайде сега  да се прибираш, че майка ти и баба ти сигурно вече те търсят. И внимавай по улиците! Можеш ли сам да се прибереш?

Антончо заклати глава и тръгна с издути от лъскавите чамови изрезки джобчета. Доволен стискаше в ръчички още две.

 

В къщи баба му забеляза малко късно отсъствието му. Пообиколи двора,  градината. Никъде не го откри. Помисли  дали не е отишъл при майка си, на фермата. Но според нея стопанският двор беше далече, а Антончо е много малък и сам не би отишъл.

Ето, че той се зададе по улицата точно от там. Баба му се спусна  към него. Стисна го здраво за ръка и го поведе към вратата, като го навикваше силно и ядосано.

  - Ах, ти, калпазанино, непослушен! Къде беше изчезнал? 

 Антончо само показваше ръчичките си стиснали дървените изрезки и се опитваше със свободната  ръка  да  покаже откъде идва.

 

Афектирана от силното притеснение, баба му не забелязваше издутите джобчета и продължаваше да нарежда:

                 - Като си такъв непослушко, ще кажа на оня с мустаците, той да се оправя с теб!

Макар и все още толкова малък, Антончо осъзна, че щом баба му заплашва, да го издаде на “Оня с мустаците”, значи  много се е провинил.

Заплахата силно го разплака. Плачеше и триеше сълзичките с опакото на дланите, защото все още стискаше в тях ценните за него изрезки. Чак сега баба му  забеляза  какво държи и издутите джобчета. Досети се къде е бил. Стана й мъчно. Съжали, че така му се скара. Започна да го успокоява и да изтрива сълзите му. Наскоро  беше загубила син и сега всичката й обич отиваше за внука. Прибра го в стаята, а той седна на пода и нареди пред него чамовите изрезки - белички, лъскави.  Улисан в играта с „кубчетата” спря да плаче. Продължаваше несъзнателно да ги разбърква и реди и през тежки въздишки и хълцане мислеше за “оня с мустаците”.

„ Колко ли ще е страшен и лош ?”

А  “Оня с мустаците” беше неговият баща...

 

*   *   *

 

 На следващото лято баща му дойде да го вземе и заведе в София. Да го види дядо му. За първи път  пътува влак. През цялото време се чувстваше като отвлечен – не приемаше баща си като близък, обичан човек. Та той го отвеждаше, по-точно отделяше, за първи път от майка му. От това пътуване, а после и от София запомни многото забележки, които баща му  правеше било в говоренето, било в действията. Най-силно се притесни от забележката на баща си,  когато посегна към чашата с вода по време на обяд. Скара му се защото не трябвало да се пие вода по време на хранене. Тогава баба  Юлияна се опита да подаде пак чашата с вода на внука, но баща му не позволи. От нейната защита нямаше ефект. Вода пи едва след като се нахрани.

От втория ден в София Тони остана само с баба  и дядо. Баща му си замина по неговите работи.

През следващите дни дядо Анто често го водеше на разходка из квартала, Банишора, а понякога и из центъра на София. Тогава ги нямаше големите и високи блокове. На много места дори нямаше и къщи. Само празни тревясали дворове с останки от разрушени сгради. Дядо Анто обясняваше, че къщите са разрушени от американските бомбандировки в София. Най-много бяха в техния квартал, тъй като са близо до Централната жп гара, а тя е била една от целите на бомбандировачите. За късмет, къщичката им останала незасегната. Заради липсата на високи постройки, Витоша се виждаше като на длан от тях.

Дядото не беше много словохотлив с внука. Разхождаха се, но все беше някак си замислен и сдържан на глезотии, с които дядовците обикновено даряват внуците.

 Беше първият му внук, а носеше и неговото име!

Случваше се, както го водеше за ръка, дядо Анто да поспре, да посочи Витоша и да каже:

 - Да имах един топ, щях да туря баба ти /майката на майка му/ и да я изстрелям на Витоша!”

Това за Тони беше много чудновато и страшно. Естествено и не разбрано. Страшно, защото много обичаше баба си, неговата „стара майка” и не можеше да приеме, че някой й мисли злото. Все пак с детския си разум, разбираше, че дядо Анто я мрази.

Тази закана я чуваше от дядо Анто и когато бяха в дворчето им. Дядото гледаше към планината и през стиснати зъби произнасяше това за топа и изстрелването на баба му. Като го чуеше баба Юлияна да произнася страшните за Тони думи, веднага скастряше дядото:

- Анто, не мой да плашиш така детето!/с ударение на първото “е “/ -То какво ти е виновно?

По-късно Тони разбра причината за дядовата закана. За омразата му към баба му на село.  Дядо Анто беше уверен, че причината за развода на сина му с майката на Тони е била тя.

 Тогава тези неща Тони още не ги разбираше, а и нямаше как да знае кое как е било. Само живееше с последствията от този развод. А те не преставаха да го съпътстват през целия му съзнателен живот. 

 

Мъжки сълзи

 

        Този ден Антон беше дневна смяна и понеже до дома му имаше петнадесетина минути път пеша, дойде си за обяд в къщи. Още от вратата на апартамента долови аромата на нещо вкусно и нетърпеливо превъртя ключа.  Любопитно погледна през отворената врата на кухнята и видя приготвения за него обяд. Набързо събу без да развързва обувките. Поогледа се за Таня, повика я, но не чу да се обади. “Сигурно е на терасата”.  Изми се  в банята и с мисълта за примамливата маса забърза към кухнята.

        В коридорчето го пресрещна жена му.

           -  Ани те търси по телефона. - Ани беше доведената дъщеря на баща му.

           -  Защо ме е търсила?

            Беше доста изгладнял и опита да я заобиколи. Апетитният аромат на обяда го мамеше.

           - Баща ти бил в болницата. Бил много зле и искал да те види.

       Нещо в гърлото му заседна.

            -  Някакви подробности не каза ли?... От кога е там?... Какво му е?

           - Била звъняла вчера и на работата ти, но не те открила. А за него нищо конкретно не каза. Само това повтори - бил много зле и искал да те види.

     Докато слушаше обясненията на жена си Антон забрави, че е гладен. Започналата да се надига буца в гърлото му го задави и най-несъзнателно вместо да продължи към кухнята бавно тръгна към спалнята. Безмълвен приседна на края на леглото и... избухна в неудържим горчив плач.

       Жена му се видя в чудо! До преди минутка в настроение за обяд, а сега?! Тя си го знаеше колко е нетърпелив и припрян, когато е гладен...

              - Тони, какво ти стана? Защо се разрева? – питаше жена му, притеснена от рязката промяна в поведението му.

Приседна до него уплашена и направи опит  да го успокои...

            - Защо-о-о? Защо само в такива моменти се сещат за мен? – изхлипа с  много болка в гласа си Антон...

        За втори път в съвместния им живот, жена му го виждаше да изпада в такова състояние. Първият път, бе преди три години...

 
     ... Беше съботен ден. Таня не беше на смяна и се занимаваше на село със зеленчуците в градината. Прекопа, което трябваше и започна да полива зажъднелите от жегата домати. Лятното слънце вече преваляше и започваше да захладнява. Поспря за малка почивка и  усети, че Антон нещо се забавя. Осъствието му по-скоро леко я изнервяше, отколкото притесняваше, защото много работа имаше и за него. Улисана в поливането и заради шума на падащата от помпата вода,  не усети кога той застана до нея.

          - Брей, прибра се най-после!- с раздразнение го посрещна без да вдига глава от мотиката. - Защо се забави толкова?

          -  Бях у Ани.  Гено ми се обади на работата - да мина да погледна телевизора. Нещо си изгубил картината. Искал някакъв мач да гледа.

          - И какво? Оправи ли телевизора?- продължи сопнато да го разпитва, като  следеше с поглед водата във вадата.

          -  Не. Иска части и повечко време....

              -  Тогава защо се забави толкова?  Гено да не те задържа за почерпка?

Антон не отговори. Приклекна малко настрани от жена си, подпря гръб на близкото вишнево дърво и със задавен глас само промълви:

             - Баща ми беше там!

   Жена му в първия момент не чу добре, но усети промяна в гласа му. Обърна се към него и в този момент, Антон заплака..

           - Тони, какво ти стана? Какво се е случило? Той продължаваше да плаче като криеше сълзите си. Жена му захвърли мотиката, спусна се към помпата и бързо я изключи.

         Известно време го наблюдаваше изправена и се опитваше да получи някакъв отговор. Не беше го виждала до сега с такава измъчена, страдалческа физиономия. Просто не вярваше, че това се случва.

         Приклекна до него. Започна да го гали, да го утешава и да настоява да обясни какво се е случило.

       След няколко минути Антон се поуспокои и на пресекулки започна да обяснява.

- Баща ми беше там... Под беседката им си пиеше ракията с Гено. Поканиха ме..., но настоявах  да видя първо телевизора. Нали знам, че и у нас  имам работа. Разбрах за какво става дума. Обясних им и побързах да си тръгна, но се намеси  Ани - да съм останал да почерпят. Една от щерките й имала рожден ден. Не ми се оставаше, но Гено и Ани бяха много настоятелни. Седнах при баща ми докато приготвят нещо. И тогава неочаквано той изпадна в откровения... Колко мили, колко много му били скъпи внучките - децата на Ани. Как не можел без тях... все за тях си мислел... и ето...  сега  им донесъл подаръци... Нещо започна да ме стяга за гърлото. Говореше с такова умиление за тях,... а аз... аз никога не съм почувствал такова отношение към мен,... към нашите деца - неговите внуци... Отпийваше от ракията той, а аз едва се сдържах  да си тръгна. ... Не беше проблем да се измъкна, но какво щях да обясня после на Ани. Знаеш колко много си я уважавам. И като капак на всичко, какво му щукна в главата,... може би от изпитата ракия... продължи да откровеничи:

 - А ти знаеш ли, като беше мъничък... ей толкова... - и показва с ръка – като се навреше под масата, надничаше из под покривката и ми викаше: ” Та-тю... та-тю”... Ей, толкова малък беше... подаваше се от долу изпод масата и викаше: “Та-тю... та-тю”...

           

 Той повтаряше това “Татю” с една лека усмивка... някак замислено... замечтано... А аз едва си поемах вече дъх... В главата ми само се набиваше: “А защо тогава си ме оставил сам...?”

 - Ани донесе салати, някакви мезета. Гено наля бира, но вече не бях в състояние нищо да преглъщам... Е, хапнах насила малко, все пак заради нея... Затова закъснях...  Представяш ли си... оставил ме е, когато съм можел да казвам “татю”? А никога до сега не съм му казал “татко”? Ти това можеш ли да го разбереш? – Как стана  така, че не можах да се науча  да я кажа тази дума! Да не мога така да се обърна към него!... Представяш ли си - повтаряше на себе си Тони с огромна болка в гласа - да съм му казвал “Татю” и да ме остави сам...

·                

 

         ...Сега жена му седеше до него на спалнята и както в онзи летен ден  се опитваше да го накара да се вземе в ръце. Вече беше зрял жъж, отдавна минаваше четиридесетте, а се беше разплакал като дете. Тя чувстваше, знаеше колко много му е наранена душата от това, че е израснал без баща. Познаваше баща му и знаеше почти всичко за неговия живот. Знаеше и за живота на мъжа си без него и за срещите им.

                - Хайде, Тони, престани! Какво толкова ти казах? Ако има нещо сериозно, Ани пак ще те потърси и ще ти обясни ... 

         След пет - шест минути Антон се поуспокои. Стана, изми си лицето и отново се върна в спалнята.

Таня мълчаливо го наблюдаваше в очакване нещо да каже . Той обаче зарови безмълвен лице във възглавницата обсебен от мисълта за неизживяното чувство да има да себе си баща.

              - Ще обядваш ли? Нямаш време. Ще закъснееш.

Той леко се надигна, погледна я с невиждащ поглед и с много мъка в гласа отново простена:

              - Защоооо?... Защо само в такива моменти се сещат за мене?...- и захлупи лице във възглавницата.

Този път, сривът в душата му след съобщението на Ани за баща му, бе провокиран от внезапно нахлулия в съзнанието му спомен за една телеграма от преди пет години...


         ...Антон не бе забравил деня, в който получи телеграма:  “Дядо ти Анто почина. Ела утре на погребението”. Не отиде. Прие телеграмата не като известие, а като заповед.

 

В дома на дядо си в София беше само още два пъти.

Веднъж като ученици в Горна Оряховица ги бяха завели на екскурзия в София и реши да заведе своя съквартирант да  му покаже, че и той има дядо и баба и то в София. Видяха се без тази среща да остави дълбоки спомени в него.

 

 Последния път отиде заедно с жена си. Искаше дядо Анто и баба Юлияна да го видят вече като мъж и баща на дъщеричка. Нищо емоционално не се случи, което да запомни,  да усети със сърцето. Да го вълнува и след раздялата.

Запомни само нещо, от което разбра, че той, така между другото, съсществува за тях...

Тръгваха си и когато вече бяха направили няколко крачки надолу по  улицата, дядо Анто извика след тях:

- Тони, чакай малко! Виж какво, тук ще ни бутат. Ще строят блок. Ти искаш ли нещо да имаш в него? Да те запиша тук в тетрадката?

 Тони сега забеляза тетрадката и молива в ръцете на дядо си. Това му дойде изневиделица.

 В това време баба Юлияна  дръпна за ръкава дядото:

- Остави го детето! Какво може да ти отговори сега?!

Дядо Анто смутено дръпна назад разтворената тетрадка. Тони се окопити разбрал, че дядото пита дали иска да има някакъв дял като наследник. Бързо отговори, че нищо не иска и дядо Анто с облекчение, малко гузно затвори тетрадката.

Сякаш затвори и пътят му към тях.

Така и стана!

 Повече никога не ги видя.

...

 

 - Ще обядваш ли?  Ще закъснееш за работа. – гласът на жена му го върна в действителността

  Тони с нежелание бавно стана. Наплиска лицето си със студена вода и без да каже нищо излезе от апартамента.

     Отиде на работа!..

 

 

Татко, защо?..

 

      Втори ден край леглото на Вельо Антонов в болницата дежуряха двете му сестри Вера и Виолета, дошли специално от София. Тук бяха и жената му, доведената му дъщеря Ани, синът от втория му брак, снахата  и една от внучките, дъщеря на Ани. Всички очакваха да се появи  Тони.

     А Вельо Антонов наистина беше много, много зле. Докторите бяха преброили дните му и затова близките бяха край болничното легло. Само Тони, първородният син от първия брак на Вельо, го нямаше. Баща му очакваше най-силно него. На тихия,  мъчително признасян въпрос : “Къде е Тони?” Ани отговаряше едно и също:

  - Татко, звънях му по телефона. Колегите му казаха, че ще му предадат. Ще дойде!

     Но Тони не идваше. От позвъняването на Ани, нямаше представа какво се е случило. Смяташе, че това е едно от поредните влизания на баща му в болница.

     По обед, съкрушени от притеснение и мъка близките край болничното легло на Вельо почувстваха, че той си отива. Надвесени над него сякаш да уловят сетния му дъх, чуха едва–едва да прошепва:

  - Тони?...

    След което спря да диша...

*   *   *

Тридесетината опечалени, събрали се край прясно изкопания гроб, нямаше къде да се подслонят на сянка. Дългото, монотонно и трудно разбираемо опело, правеше още по-мъчително  стоенето под палещото слънце. А то грееше сякаш бяха юлските горещници.

Тони трудно понасяше силно слънце и затова ходеше с шапка. Сега, обсебен от случващото се, а и подлъган от прохладната юнска утрин, стоеше гологлав под безмилостно изгарящото слънце. Вперил  без да откъсва поглед от застиналото лице на покойника не усещаше жаравата по голото си теме.

Погребваха баща му...

В съзнанието, в мислите на Тони се блъскаше мъчително и натрапващо усещането за празнота в душата от това, че нещо много обичайно и естествено за всяко едно дете, той така и не успя, не можа да произнесе докато беше жив баща му.

Не можа да каже на баща си „татко”!

Гледаше напрегнат, съсредоточено баща си и с цялата воля на съзнанието си постоянно отправяше към него безмълвния си въпрос:

- Защо?...  Защо?...  Защо не ми позволи да ти казвам „татко”? Защо?...

Отправяше към баща си този жесток и безмилостен въпрос и отново се опитваше сам да намери отговора.

Задаваше един след друг тежки, пълни с неугаснала болка питания и без да се усети всяко започваше с „ –Татко, защо?...”     

               - Татко, защо някога ни остави с майка ми?... Защо когато учих пет години в онзи далечен град в Северна България, не дойде нито веднъж да ме видиш?... Да видят и другите деца, че и аз имам баща!... Защо не дойде нито веднъж да ме видиш като войник в казармата?... Защо не дойде на сватбата ми?... Защо не дойде да видиш моите деца когато се родиха, твоите внуци? Защо?... Защо?... Защо, татко?..

                 От време на време, при трикратно отправяните в опелото молитви за упрощение на  „почившия раб божи Велин” Антон се връщаше в реалността.

Улавяше се изненадан колко леко, естествено сега наричаше баща си „татко” в този невероятен, невъзможен разговор. Сякаш цял живот така е било!

   Опелото завърши и свещенникът призова близките за последно сбогом с починалия.

След малко буците пръст затропаха глухо по капака на ковчега!

 

*   *   *

 След прогребението, Антон заедно с още няколко от по-близките на семейството на баща му, седеше в хола на бащиния апартамент край маса с лакомства за „Бог да прости!”. След тягостните, мъчителни моменти под палещото слънце на гробищния парк, сега седеше умислен и не обръщаше внимание на наредените пълни чинии. Пред очите му все още беше  скриващия  се под пръста ковчег с баща му.

 Ани забеляза унилата му, измъчена физиономия и се приближи към него да го покани нещичко да си вземе. Не му беше до ядене, но заради нея си взе парче кекс, което трудно преглъщаше. Наля си безалкохолно, вдигна чашата да отпие и погледът му се спря на снимката в рамка на стената.

Не я виждаше за първи път. На снимката баща му беше леко в профил и може би на годините на Антон сега, малко над четиридесетте. Отпи и остави чашата без да сваля поглед от снимката. В очите, в изражението на лицето, Тони съзря, по-скоро усети, една лека, закачлива усмивка из под вечните му мустаци. Сега, в този миг, сякаш  за първи път виждаше снимката.

И чу!

Чу гласът на баща си с онзи приятен, характерен баритонов тембър:

- Сине, Тони, горе главата!

- Татко, нима ми прощаваш, че не дойдох в болницата?  

Вперил поглед в портрета, Антон отправяше към него не казваното до сега:

- Татко... татко... татко...

 

 

 

 

Андрей Андреев

Септември 2013




Тагове:   разкази,   родители,   деца,


Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: anwel
Категория: Лични дневници
Прочетен: 177848
Постинги: 66
Коментари: 180
Гласове: 246
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031