Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.05.2014 11:16 - И на третият ден след... двадесет години разказ
Автор: anwel Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1891 Коментари: 2 Гласове:
3



И на третият ден... след двайсет години

 

 

Ако вчера сутринта, някой ми беше казал, че днес ще постъпя в болница, щях да му кажа да си гледа работата. В живота всичко е възможно, но чак пък точно това и то днес, не го вярвах.

Ама имало глава да пати. Заради една прашинка в окото сега съм в очното отделение на болницата. Все още невярващ, че това се случва, в главата ми ядовито се върти случилото се вчера.  

А то си е точно - от нищо нещо!

Повече от година си казвах, че трябва да прикова увисналия по стената на къщата ни кабел за интернета. Казваш ли за нещо, че трябва да се направи, отива си във времето неопределено за кога. Но както има една приказка, че котката като си нямала работа, се лизала под опашката, та си направила рана, та и аз така. Във вчерашния неделен предиобед, нямах друга работа, и се заех да прикова увисналия кабел. Резултатът бе като при котката!

От уцелена тухла под мазилката, скобичката отхвръкна и по лицето ми се посипаха  парченца хоросан. Една малка нищожна шушчица попадна в лявото ми око.

 Тази прашинка не ме остави на спокойствие през целия ден. Неприятното глождене, сърбене и сълзене не се повлияваха от многократните и обилни промивки със студена вода. Жена ми и дъщеря ми, колкото и да се взираха в окото, нищо не откриваха. Леко притеснен, мислите ми стигнаха до вариант, че може би прашинката да е била частичка хоросан и варта да се е разтворила в окото. Успокоявах се, че мазилката на стената поне четиридесет години са я мили дъждовете, така че надали в злополучната прашинка се е съхранила силата на варта.

Но казано е, една беля не идва сама.

Рано сутринта бях закарал с колата внука си, запален рибар, на близкия до селото рибарник за спортен риболов. Той там  вече е нещо като почетен представител на риболовското съсловие, въпреки че е един от най-младите посещаващи водоема. В късния следобед на неделния ден изви лятна буря. Заплиска дъжд. И майка му, и баба му, веднага издадоха заповед да отида да го прибера с колата.

Е  да, ама нали ви казах – имало глава да пати...

Бях свалил акумулатора да го дозаредя. Напоследък сутрин се опитваше да ми прави номера – трудно да завърта. Тичам под дъжда до гаража. Откачам зарядното. Събирам капачките на акумулатора, предварително оставени на страна, в шепата на дясната ръка, и започвам да ги завивам по местата им. А те, влажни от киселина, започват да ми парят пръстите. И в този момент напрашеното око отново ме загложди нетърпимо. Инстинктивно понечих с лявата ръка да го разтрия, но се усетих, че паренето по пръстите е от киселината по капачките и за по-безопасно, с опаката страна на пръстите разтърках напрашеното око.

След около половин час сърбежът в окото прерастна в неприятна болка. Стоически не давах да се разбере от близки ми,  но не за дълго. Предадох се и признах за ситуацията с акумулатора. Този път, загрижените за окото ми дами, след като отново го разгледаха, с нетърпящ възражения тон, накараха внукът да ме откара до Бърза помощ.

 Там веднага ме отпратиха в Очното отделение в болницата. След многократни промивки и поставяне на няколко вида капки през кратки интервали, дежурната сестра прогнозира, че може би през нощта ще ми олекне, но на сутринта непременно да бъда в 7.30  часа отново в отделението за преглед с апаратура. Любезно и с усмивка ми даваше наставления, но нейната  любезност породи в мен обезпокояващи предчувствия...

Прибрах се с по-успокоено, почти без болки око, но вече с тревожното усещане за лошия вариант на поговорката „От нищо – нещо!”

 

 

В 7.30 звъня на вратата на Очното. Отваря ми същата сестра с приветлива усмивка, сякаш вижда стар познат.

- Добро утро! Аз пак съм тук. Добре ми подейства снощната Ви намеса – бързам да се похваля, сякаш че идването ми този път ще е напразно.- Окото ми сега е спокойно.

-  Това е добре. Влизайте, влизайте! След малко ще ви види главният лекар.

                  - Господинът с акумулатора вече е тук – обявява с по-висок глас, като че ли влиза ВИП персона.

„Господинът с акумулатора”! Вероятно сестрата, която ме прие, беше докладвала с подробности за снощното ми посещение. Докато се занимаваше тогава с окото ми, разказвах й за  патилата си през неделния ден. Изказах дори и предположения за евентуалната причина  за проблема - вар или... може би... евентуално... Опитвах се да омаловажа акумулаторната вероятност.

Но известяването за мен по този начин ми подсказа, какво се бе случило вчера.

- Вие бяхте  господинът с акумулатора, нали? – уточнява лекарят в тъмната стая. Посочва къде и как да застана и след кратко взиране и разглеждане през апаратурите съобщава неприятната истина.

- Окото е изгорено от киселината! - Не беше нужно да разказвам за поредицата произшествия от предния ден. Вече всичко се знаеше.- Трябва да останете на лечение в отделението.

Малък шок!

Малък, малък, но все пак шок! Окото изгорено! Признавам, притесних се.  А и да остана в болницата! Това ми идва в повече!

Аз в болница! Очаквах, че ще ми изпишат капки и ще се лекувам у нас.

- С окото шега не бива! Налага се интензивно лечение тук, в отделението. Решавай!– приключи прегледа лекарят.

Какво има да решавам? Приемам .

Документни формалности, отново няколко вида капки в окото и ето ме пред врата с номер „три”.

- Това е твоята стая –  заявява сестрата и отваря вратата. - Влизай и се настанявай! Избери си легло!

О, не, не!... Застоял, невидим, но със страшна плътност от спареност, миризма и горещина ме блъсва  въздухът от болнична стая номер „три”! След утринната свежест навън, в този момент едва успявам да вдишам през носа. Инстинктивно правя крачка назад, но сестрата беше затворила вратата зад гърба ми.

- А бе, хора, - питам двамата мъже в леглата,  вместо поздрав – как дишате тук?! Ще се издушите!    

- Спокойно, господине, така ти се струва. То е защото идваш отвън - осведомява ме дядото в леглото до прозореца.- Вярно, горещо е, но няма как да отворим прозореца. Ела, виж, шкафчетата пречат!

Шкафчетата за личния багаж наистина едва позволяваха незначително открехване на средното крило.

- Ами отворете вратата да се пораздвижи малко този застоял въздух!

- Течение става през нощта, а виж, главата ми е до прозореца –  обяснява обстановката дядото.

След още малко убеждения и настояване от моя страна, отваряме вратата. С надежда за повече въздух избирам леглото до прозореца. Посвикнал с атмосферата, лягам и вперил поглед в тавана,  отново и отново с горчивина се питам, как така ми дойде тази беля до главата?

У нас в градината е свежо, прохладно, приятно, а сега в болница… и в тази вмирисана стая!   

Не изминават и пет минути в нерадостни размисли и на вратата се появява сестра с поднос.

-  Господинът с акумулатора? Вие ли бяхте? -  Явно трябва да свиквам с новото си прозвище.- Пригответе се за инжекция!

-  Къде?

- В бута.

- ?!

В окото ми е проблемът, а инжекцията в бута?! Нямам време за разсъждения. Смъквам панталона и... такава болезнена инжекция до сега не бях изпитвал.

Пребиваването ми в Очното започна!

. . .

На третия ден, сутринта, седим на столовете в коридора и си чакаме реда  за преглед в тъмната стаичка – визитацията. Край нас сестрите шетат безшумно, коя с папки, коя с табли, пълни с разни шишенца – естествено с капките за нас. Нормална шетня при започване на новото дежурство.

И тогава я видях! Една от сестрите!

Нима това е тя?! Крехката млада жена, с нежното миловидно лице и неизменна прическа през годините...

Зърнах я неочаквано! В светлосиня рубашка и панталон. Само за миг, само в профил, тъкмо да влезе в стаята на сестрите.

Тя ли бе наистина?

До редът ми за преглед има още трима и първата мисъл след като тя се скри, бе да отида в стаята, където влезе. Да се убедя, че е тя. Както го помислих, така бързо и се отказах. Не можах да събера смелост.

Както някога... А толкова далече беше това някога!...

Когато работех, всеки ден отивах и се връщах пеша от работа  по една и съща улица. И всеки ден се срещахме и разминавахме почти на едно и също място по тази улица. Ден след ден, години след години се срещахме на нашата улица всеки по своя път. Понякога се споглеждахме крадешком и се разминавахме...

Ден след ден, години след години... Без да се поздравим!

Всеки път исках да й кажа  „Добро утро!” или „Добър ден!”. Исках да я видя усмихната. Убеден бях, че ако го сторя, ще ми отвърне на поздрава с усмивка. Но винаги беше сериозна, замислена. Често умората й личеше и на лицето, и в походката. Много пъти дори не бях сигурен, че въобще ме забелязва. Понякога, очаквайки момента, в който ще се доближим, отдалече събирах смелост като си казвах: „Ето, сега ще я поздравя...” Изравнявахме се, разминавахме се без и този път да съм събрал решителност.

Колко ли години минаха от както за последен път минах по нашата улица?!... Отдавна не живея в този град...

След прегледа, невярващ, че това съм аз, почуках на вратата на сестрите. Отвори ТЯ.

      -  Извинете ме, но мисля, че сме се виждали някога и то...

      -  Да, срещахме се. - На лицето й играеше приветлива, закачлива усмивка, с която сякаш ми казваше: ”Ей, ти най-после събра смелост да кажеш нещо!”

От усмиката й придобих увереност.

      - Преди прегледа ви зърнах съвсем неочаквано, само за секунда... Казах си, „Това е тя!”, но не бях сигурен. Толкова много години от както сме се виждали...

      - Е, да, но колко години се срещахме?...

      - И разминавахме...  Да си призная, не можах да събера смелост поне веднъж да ви поздравя... Винаги бяхте толкова сериозна...

      - Е, чак пък сериозна. Сутрин бързах за дежурство, а следобед се връщах уморена...

Сега усмиката й не слизаше от лицето. Не допусках, че аз изглеждах смешно сега, въпреки, че не можех да скрия вълнението си.   Топлият й и приятен глас ми вдъхнаха неочаквана самоувереност.

- Така и така сме се срещнали отново, да бяхме се и запознали!

- Ами да! Защо не? – и подаде ръка.

Държах дланта й  и не вярвах, че това се случва.

 - Антон съм. Господинът с акумулатора. Тук така ме кръстиха.

  - Да, да, знам за злополуката ви.

Ръката й все още беше в моята. Спокойна, небързаща да се оттегли.

   - Валя. Валя Тодорова съм аз.

   - Благодаря! Радвам се, че най-после се запознахме. А толкова много години от както не сме се виждали!...

Ръцете ни все още бяха заедно...

    - Знаете ли, може би година след като  вече редовно се разминавахме, бях започнала да се питам, дали все пак ще се решите да поздравите...

    - Но аз ... аз се страхувах  да не би...

    -  Е, видяхте ли – побърза да ме прекъсне – няма нищо страшно...

    - Така е – въздъхнах с облекчение. – Да ви оставя, да не ви преча на работата?...

     - Няма проблем. Не пречите. И на мен ми беше приятно.

     Тя се върна при бюрото си, а аз в стая номер три. Дланта на дясната ми ръка още пазеше нейната топлина. Стаята не беше вече задушна. Не проклинах прашинката от варовата мазилка. Не се ожалвах с „Имало глава да пати”  В съзнанието ми всички болки и неприятности изчезнаха.

     Всяко зло за добро!

     И то какво добро! 

    ....   

    От внезапно блесналата ярка светлина скочих в съня си като ударен. В първия момент не осъзнавах какво се случва.

     - Добро утроооо! Пригответе се за инжекция!

   Оооо... нима вече  е шест часа?! Пак ли...Още неразсънен, негодувах  от рязкото събуждане за инжекцията.

      - Хайде, Иване, готов ли си?

Това е първият по легло съквартирант. Все още с длани на очите, докато привикнат към ярката светлина от лампите, познах нейния глас.

Не вярвах, а и не очаквах, че този път тя ще ми бие инжекцията.

     - Добро утро, Антоне! Готов ли си? В кой бут?

Завладя ме неудобство от разголването на задните ми части.

     -  Хайде, хайде, не се притеснявай! Така е добре! – и разтърка спиртеното памуче  по мен.

Не усетих убождането за разлика от другите сутрини. Веднага си помислих, че Валя има лека ръка, но щом лекарството се вля в мускула ми, болката стана неприятна, трудно търпима. Колкото и да се правех на мъж, болезнената гримаса ме издаде.

       - Какво, заболя ли те?

Несполучливо опитах да прикрия болката с усмивка.

      - Нима? Ей сега ще ти мине! - и тя енергично поразтри с памучето инжектираното място.

      - Валя, не се притеснявай! Тази болка я приемам като наказание за липсата на смелост от мен през годините на нашите срещи...

      - Е, чак пък наказание. Хайде, хайде  оздравявай!

 След два часа, на взитацията ме изписаха.

    . . .

След този случай станах изключително внимателен към очите си. Да не би някоя друга прашинка да ме изпрати пак в Очното.

Всъщност, защо не?

Вече знам, че тя е там...

 

Андрей В.Андреев

Юли 2013




Тагове:   разкази,   книги,   анвел,


Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. lubara - Поздрави, anwel!
07.05.2014 19:06
Започва малко документално, за да завърши с надежда и благодарност към съдбата. Хубав разказ, поздравления!
цитирай
2. anwel - Благодаря, Любо!
07.05.2014 20:42
Ценя много твоето мнение!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: anwel
Категория: Лични дневници
Прочетен: 142852
Постинги: 65
Коментари: 180
Гласове: 240
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930