А бе друго си e с кола да стигнеш до хижа Гоце Делчев от Добринище. Леко и приятно автомобилът се плъзга по гладкия асфалт нагоре. Но ето, точно този стръмен участък, непосредствено след селото съм го запомнил с първото ми от преди 36 години пътуване към хижа Гоце Делчев.           
          През седемдесет и шеста година бях изкарал курса за водачи в Пирин и още на следващото лято агитирах приятелско семейство да дойде с мен и Таня, жена ми, да им покажа пиринските красоти.
     Пристигаме с теснолинейката в най-голямата жега, два и половина след обед и веднага тръгваме с раниците към планината. А те тежки почти 16-18 килограмови и още докато пресечем селото ни смъкнаха раменете. Първата височина, веднага след селото, направо ни взе силите, а сме още в началото на пътя. До хижата по шосето и после по пътеката има почти два часа и половина ходене.
     Слънцето пече безмилостно, ние опъваме вратове под тежките раници и започваме със самокритиките, защо са ни толкова много консерви. А по асфалта пред нас възрастна женица, едва ли не подтичва по нагорнището с пръчка подир една крава.       
          Неочаквано точно в нанагорнището до нас спря зелен джип. Мъж в зряла възраст ни заговори и като разбра за къде сме, изкомандва да хвърлим раниците отзад в джипа и да се качваме. Не ни трябваше повече подканяне. Натоварихме се.        
         Здраво ни пораздруса джипът по изровеното, с многобройни дупки шосе, но по време на пътуването се завърза интересен разговор за планината и туризма. Нашият благодетел се оказа много приятен събеседник и разказвач. 
         Пристигнахме на хижа „Гоце Делчев” и докато да разтоварим раниците, мъжът до шофьора ни попита, дали знаем кой е той. Нямахме представа. 
        - Генерал Пчелински съм. До Безбог е още по-стръмничко, но аз съм до тук. Нашият лагер е в ниското.
         Не забравяме с моите приятели и до днес тази добрина на генерал Пчелински...
         Момичето зад волана, дъщеря на братовчедката с нас, смело и с майсторство взима многобройните завои по новото асфалтирано шосе към хижа „Гоце Делчев”. Най-после Община Добринище беше реализирала едно дългогодишно очакване от туристите, гостите на селото, всички търсещи прекрасните условия за ски и туризъм в този район – да се направи хубав и удобен път до нея.
         От хижа „Гоце Делчев” лифтът ни понесе нагоре към хижа Безбог, а аз с особено вълнение се радвах на боровете около нас, на свежия, доста хладен сутрешен планински вятър. Не вярвах, че след повече от седем години отново съм тук.     

Отново в Пирин!  
           Почти тридесет години всяко лято бях по неговите била, върхове и пътеки. Кръстосвахме го с моята Таня и приятели и на дълго и на широко. Дори и едно зимно приключение имахме с нея в Пирин. Все от вълнуващи, по-вълнуващи и незабравими преживявания.      
       Прекъсването в излетите ми по Пирин бяха заради здравословното състояние на майка ми – не можеше да я оставям сама. Сега вече я няма, лека й пръст, и отново потеглих с раницата.
      Да си призная, доста се притеснявах, дали не съм изгубил тренинг за високата планина? През последните години правех няколко епизодични еднодневни излети до близкия ни Бесапарски рид, но с неговите едва 556 метра н.в трудно можех да поддържам форма.
          И ето, отново съм на брега на Безбожкото езеро! Всичко е толкова свежо, примамливо, красиво и познато! Моите две спътнички снимаха удивени и езерото и връх Дисилица. Още не подозираха, че след малко ще видят още по-впечатляващи очите неща. Само да изкачим отсрещния Безбожки превал. 
          Изкачих го без проблем сякаш всеки ден съм бил по него.

Казах си: ”До тук добре! Но нагоре? Към Полежан?”            
      Почти преваляме височината и предупреждавам моите „момичета” за появяването на върховете Сиврията и Полежан. Ето че над клека от ляво се появи острата глава на Сиврията. След десетина крачки насочих погледите им на дясно. Вече се виждаше огряният от слънцето Полежан, който сякаш подпираше с челото си синьото небе. Момичетата въртяха ту наляво, ту надясно глави и снимаха.
         - Я вижте сега пред вас!     
         Клекът от двете страни на пътеката вече отваряше достъп за очите напред. Ето го в цялото си величие целият циркус на Попово езеро. Всеки път когато през годините минавах по тази пътека се възхищавах, като виждах невероятната красота на този циркус.

Гледката е завладяваща. Един суров скален венец от върхове - Сиврията, Джано, билото с Демир капия, Джангалът и в средата помежду тези върхове планината грижливо държи в каменната си шепа водите на Попово езеро. А надолу след езерото блестят из тревите извивките на река Ретидже.
           Красота!
          Снимките са неизбежни, просто задължителни от тази гледна точка. С нас и без нас на фона на планината, апаратите и на тримата щракаха непрекъснато. Кратка почивка до винаги бликащото с ледена вода изворче при разклонението на пътеките за Попово езеро и Полежан. Е, някога тук имаше здрава, стабилна дървена пейка, но...природните стихии и човешката намеса са си казали думата. От пейката няма и следа.          
          И така, отпочинали, вече сме по пътеката за Полежан. Там горе, малко под платото една преспа стои напук на августовското слънце. Ще стигнем и до нея.
          - А после? Има ли още много до върха? - питат момичетата. 
         - Ще видите. Нека първо да се изкачим горе на платото. - Спестявам подробности и информация, за да поддържам интересът им към невероятна гледка, която ще се открие след като се изкачим на билото. Сега е като стена пред нас.           
         А там горе, на ширналата се седловина между върховете Безбог и Полежан очите нямат нагледа. Естествено най-силно привлича строгия, респектиращ с внушителността си островърх силует на Полежан. Поглеждах към него, там къде вятърът от време на време го забулва с облаци и се питам дали ще издържа до горе. До платото стигнах изненадващо за мен без никакви проблеми. Преди да стигна до него имах нагласата да остана тук и да изчакам моите спътнички да се върнат от върха. Но нещо ми подсказваше, даваше ми увереност да продължа нагоре.

Така и правя.Завладян от зашеметяващите панорами към циркуса на Попово езеро, към впечатляващата горда Каменица и страховитото скалисто чело на Джангала, към синкавите в далечината силуети на Рила и Родопите, не усещам как преодолявам височината към върха. А звънтящите из под стъпките ни каменни плочи ми напяват „ Ой, красив си Ирин-Пирин” където се пее и за Мангър тепе, старото име на Полежан.         
           Ето ни и на върха! Няма по-обгледен връх в Пирин от него. Късметът ни с чисто небе е невероятен! Докъдето ни стигат очите красота!          
   Усещането горе е невероятно! Планинският простор, освежителният вятър, близостта до небето, върховете, билата, езерата... всичко това те изпълва с енергия, жизненост и завладян от тази магия  забравяш за времето и всякакви житейски проблеми!     
           Почти цял час останахме на върха съзнателно изключили мисълта за работното време на лифта. Не искахме да бързаме да се разделим с Полежан. 
       Върнахме се по пътеката до хижа „Гоце Делчев”. Е, поуморихме се към края, но аз поддържах настроението със спомени за времето, когато нямаше лифт. Някогашните емоции, когато се изкачвахме и слизахме по пътеката с тежките раници бяха все още вълнуващи и интересни.
После отново с колата надолу, но аз продължавах да съм там горе, на върха. Не е възможно да се разделиш с планината, която си обикнал преди повече от тридесет и шест години.
           Не е възможно!

Андрей В. Андреев          
юли 2013