Прочетен: 1520 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 14.09.2015 16:59
Тези дни попаднах на две забравени писма от "мармаладеното " сандъче на мама, които ме върнаха в първия учебен ден в един далечен петнадесети септември, когато за мен започна не само новата учебна 1959/1960година...
* * * От маминия "сейф" - мармаладеното сандъче изпаднаха две почти слепени писма. Разделих ги без проблем. Влагата от избата ги беше пощадила. Почеркът, с който бяха адресирани беше един и същ. На местото на подателя обаче само по един завъртян подпис с молив. Много бързо разгадах подателя. Пощенското клеймо го издаде. Едното от с.Дичин Великотърновско с дата – 21. 08. 1961 год. Другото – от Кремиковци от 28.08.1961 год. И двете от Нея! В писмото от с.Дичин ТЯ пише: ...” това е последното ми писмо до теб от село, поне до другото лято. В неделя на 27 /август/ заминавам за Кремиковци...Ще ти пиша веднага щом пристигна в София... Поздрави далечни мили и сърдечни. ти от тука приеми и за мене си спомни!”... /сега ми хрумна/ винаги приятелка твоя”... В писмото с клеймо от Кремиковци, от 28. 08. 1961 година писано набързо, кратичко ме известява, за новия си адрес и ме моли да го дам на наши приятели- съученици от курса... А защо замина за Кремиковци? Там се пресели цялото й семейство. Тогава беше времето, когато започна изграждането на Комбината Кремиковци и от цялата страна се стичаха работници за този огромен с мащабите си строеж. Нямам спомен да сме си разменяли повече писма. Това че тези двете са попаднали в мармаладеното сандъче си е цяло чудо! До този момент не знаех за съществуването им, а и бях забравил за времето когато тя напусна нашето училище и замина за София.
А тя се появи в живота ми на 15 септември 1959 година...
На този ден в един и половина по обяд, в двора на Гимназията от около почти двеста деца бяха сформирани шестте паралелки на първия курс на току що създадения Техникум по Електротехника в Горна Оряховица. По учебната програма още първия учебен ден трябваше да имаме занятия и нашата “В”-е паралелка трябваше да започне с часове по практика.За тях разделиха класа ни на две групи. Юридически Електротехникум вече имаше с реално присъстващи ученици, но нямахме учебна сграда и работилници за провеждането на часовете по практика. Затова за класни стаи щяхме да квартирувахме в сградата на Гимназията, а практиката щяхме да я усвояваме в техническите работилници на Механотехникума.
В един и половина след обед, седемнадесет бъдещи съученици момчета и момичета, представляващи едната половина от новосформираната "В" паралелка на ТЕТ, стояхме по стълбите пред входа на Горнооряховската гимназия. Това бе сборният ни пункт, от който да отидем в Работилниците на Механотехникума. Чакахме да дойде осемнайстият от нас.
Съучениците ни, които представляваха втората половина от списъка на курса, отдавна се бяха събрали и тръгнаха към работилниците на все още непознатият ни Механотехникум.
Учителят ни започваше да нервничи. Попита дали някой от нас познава осемнайстият от списъка и евентуално да знае защо все още закъснява. Не можехме да му отговорим, защото още не се познавахме.
И ето че от далечния край на големия училищен двор на Гимназията се зададе едно момиче. С бяла рокличка на точки, без ръкави. Летни малки обувки на бос крак - беше хубав, топъл септемврийски ден. Късо подстригано, по някогашните стандарти – “а ла гарсон”. Някои от момичетата се досетиха, че май него чакаме.
Стигна до нас и на лицето му грейна весела, невинна, подкупваща усмивка.
- Ха, здравейте! Какво става? Май закъснях, а? - така наивно и дяволито изгледа всички, че нервничещия до този момент учител, не му се скара, а просто го посъветва повече да не закъснява.
Наблюдавах това момиче като хипнотизиран. Не откъсвах очи от него. После в учебната работилница, макар че за първи път виждах стругове, следях само него с поглед и се стремях да бъда колкото се може по-близо до него.
След четирите първи часа по стругарство, в края на първия учебен ден, аз хлапакът не навършил още тринадесет години, бях най-неочаквано попаднал под въздействието на една непозната до този момент за мен магия. Толкова силно и поразяващо се оказа това ново чувство, че и до сега, момичето с бялата рокличка от първия учебен ден на 1959 година, все още е ТЯ – моята първа любов.
Две кратки писма, написани набързо с молив, а къде ме запратиха само назад в годините...
Така е и до днес!
И аз пазя едно такова писмо. За съжаление преди три месеца научих, че подателят му от четири години ни е напуснал завинаги. Толкова много време я търсех, и когато я намерих... Но ти вече знаеш това.
