Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.09.2012 14:40 - Архивите от "мармаладеното" сандъче на мама
Автор: anwel Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2951 Коментари: 4 Гласове:
0

Последна промяна: 15.09.2015 00:09


Въгленчета неизстинала памет  
     С наближаването на есента все по-често в котела на огнището стерилизирахме буркани за зимата. Постепенно едни от рафтовете на стелажа в избата почервеняха от бурканите с домати, а други засияха в примамливото жълто-оражево на едрите праскови в тях. Това консервно нашествие в зимника предизвика допълнително разместване, преподреждане и чистене на рафтовете.
     И тогава се появи  То - едно невзрачно, проядено от дървояда сандъче за мармалад. Забутано  най-отдолу, плътно да стената, зад стари кашони с чакащи реда си празни буркани, почти засипано от изронена варова мазилка.
     Мармаладено - защото през петдесетте години на миналия век в такива сандъчета се продаваше ябълков мармалад по бакалиите. Продавачът го режеше с нож, както се режат парчета от кашкавалена пита.
     Това сандъче знаех, че го има, но не бях го виждал може би повече от 35 години.
То беше "сейфът" на мама. Е, не за скъпоценности изразяващи стойността си в пари.
      Съдържанието му има цената на духовно съкровище.    
     В него майка ми бе събрала и подредила много писма  и няколко тетрадки. Голямата част от съдържанието са мои писма от времето, когато учех в Горна Оряховица, от казармата и още много други писма свързани с важни моменти от моя живот. И все пак, въпреки че знаех доста за съдържанието на мармаладеното сандъче, изненади не липсваха.
     Изтръсках натрупаната мазилка върху него и видях в какво плачевно състояние е сега. Преди години в избата ни избиваше много подпочвена вода и влагата беше слепила част от пощенските пликове, а на много от писмата писани с мастило, то беше се размило. Не стига, че влагата  ги беше  силно повредила, но се оказа, че и мишките доста усърдно бяха  "чели" някои от тях.
      Като издухвах праха от писмата все едно, че издухвах отдавна изстинала пепел в старо огнище. И като въгленчета от неизстинала памет  писмата  започваха  кое по-силно, кое по-слабичко  да проблясват  и да стоплят сърцето ми със съхранените в тях спомени...

* * * От маминия "сейф" изпаднаха две почти слепени писма. Разделих ги без проблем. Влагата от избата ги беше пощадила. Почеркът, с който бяха адресирани беше един и същ. На местото на подателя обаче само по един завъртян подпис с молив. Много бързо разгадах подателя. Пощенското клеймо го издаде.  Едното от с.Дичин Великотърновско с дата – 21. 08. 1961 год. Другото – от Кремиковци от 28.08.1961 год. И двете от Нея!  В писмото от с.Дичин пишеше: ...” това е последното ми писмо до теб от село, поне до другото лято. В неделя на 27 /август/ заминавам за Кремиковци...Ще ти пиша веднага щом пристигна в София...   Поздрави далечни  мили и сърдечни. ти от тука приеми           и за мене си спомни!”... /сега ми хрумна/ винаги приятелка твоя”...        Във второто писмо, с клеймо от Кремиковци, кратичко ме известяваше за новия си адрес и ме молеше да го дам на наши приятели- съученици. Две години бяме учили в един клас, но в началото на третата учебна година замина за София.  Цялото й семейство се пресели в Кремиковци. Това беше времето, когато започна изграждането на Комбината Кремиковци и от цялата страна се стичаха работници към София  за този огромен с мащабите си строеж. Нямам спомен да сме си разменяли повече писма. Това че тези двете са попаднали в мармаладеното сандъче си е цяло чудо! До този момент не знаех за съществуването им, а и бях забравил за времето, когато тя напусна нашето училище и замина...   А тя се появи в живота ми на петнадесети септември 1959 година... На тази дата преди обяд в двора на Гимназията в Горна Оряховица от около почти двеста деца бяха сформирани шестте паралелки на първия курс на току що създадения Техникум по Електротехника. По учебната програма още първия учебен ден трябваше да имаме занятия и нашата “В”-е паралелка трябваше да започне с часове по практика.За тях разделиха класа ни на две групи. Юридически Електротехникум вече имаше с реално присъстващи ученици, но нямахме учебна сграда и работилници за провеждането на часовете по практика. Затова за класни стаи щяхме да квартирувахме в сградата на Гимназията, а практиката щяхме да я усвояваме в техническите работилници на Механотехникума. В един и половина след обед, седемнадесет бъдещи съученици момчета и момичета, представляващи едната половина от новосформираната "В" паралелка на ТЕТ, стояхме по стълбите пред входа на Горнооряховската гимназия. Това бе сборният ни пункт, от който да отидем в Работилниците на Механотехникума. Чакахме да дойде осемнайстият от нас.
Съучениците ни, които представляваха втората половина от списъка на курса, отдавна се бяха събрали и тръгнаха към работилниците на все още непознатият ни Механотехникум.
Учителят ни започваше да нервничи. Попита дали някой от нас познава осемнайстият от списъка и евентуално да знае защо все още закъснява. Не можехме да му отговорим, защото още не се познавахме.
И ето че от далечния край на големия училищен двор на Гимназията се зададе едно момиче. С бяла рокличка на точки, без ръкави. Летни малки обувки на бос крак - беше хубав, топъл септемврийски ден. Късо подстригано, по някогашните стандарти – “а ла гарсон”. Някои от момичетата се досетиха, че май него чакаме.
Стигна до нас и на лицето му грейна весела, невинна, подкупваща усмивка.
- Ха, здравейте! Какво става? Май закъснях, а? - така наивно и дяволито изгледа всички, че нервничещия до този момент учител, не му се скара, а просто го посъветва повече да не закъснява.
Наблюдавах това момиче като хипнотизиран. Не откъсвах очи от него. После в учебната работилница, макар че за първи път виждах стругове, следях само него с поглед и се стремях да бъда колкото се може по-близо до него.
След четирите първи часа по стругарство, в края на първия учебен ден, аз хлапакът не навършил още тринадесет години, бях най-неочаквано попаднал под въздействието на една непозната до този момент за мен магия. Толкова силно и поразяващо се оказа това ново чувство, че и сега, след 56 години, момичето с бялата рокличка от първия учебен ден на 1959 година, си е все още ТЯ – моята първа любов! * * * Две кратки писма, написани набързо с молив, а къде  само ме запратиха назад в годините... А момичето остана вярно на думите си: ..."винаги приятелка твоя"...   Така е и до днес!     Андрей В.Андреев 14.09.2015















image
     "Мармаладеното" сандъче почистено и с част от съдържанието си.  


Следват постинги с разкрити "тайни" от сандъчето!






Гласувай:
0



1. qbylkovcvqt - Такова едно "Мармаладено...
11.09.2012 16:41
Такова едно "Мармаладено" сандъче би скрило най-сладките тайни на света... :)
цитирай
2. lubara - Поздрави, anwel!
25.09.2012 07:50
Това мармаладено сандъче е голяма работа!
цитирай
3. anwel - Прав си, Любо!
15.09.2015 13:30
lubara написа:
Това мармаладено сандъче е голяма работа!

Така е. И има още много интересни неща, за които не бях подозирал и по повод на които имам намерение нещо да напиша
цитирай
4. anwel - И не само сладки тайни...
15.09.2015 13:31
qbylkovcvqt написа:
Такова едно "Мармаладено" сандъче би скрило най-сладките тайни на света... :)

Открих и факти, за които не съм подозирал, но важни и интересни от и за миналото
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: anwel
Категория: Лични дневници
Прочетен: 178007
Постинги: 66
Коментари: 180
Гласове: 246
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031