Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.09.2014 15:08 - На вр.Полежан
Автор: anwel Категория: Туризъм   
Прочетен: 2009 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 15.10.2015 20:59


      На връх Полежан

А бе друго си с кола да стигнеш до хижа Гоце Делчев от Добринище. Леко и приятно автомобилът се плъзга по гладкия асфалт нагоре.

- Ето, точно този стръмен участък, непосредствено след селото съм го запомнил с първото ми пътуване към хижа Гоце Делчев - обяснявам на шофьорката, младо момиче нетърпеливо да види Пирин от близо. Разбрах, че прояви интерес и продължавам със спомените си:

  - След като изкарах курса за водачи в Пирин, през седемдесет и шеста година беше, още на следващото лято агитирах приятелско семейство да дойде с мен и жена ми, да им покажа пиринските красоти.

Пристигаме с теснолинейкатана гара Добринище в най-голямата жега, два и половина след обед и веднага тръгваме с раниците към планината. А те тежки почти 16-18 килограмови и още докато пресечем селото ни смъкнаха раменете. Първата височина, ето този участък от шосето, направо ни взе силите, а сме още в началото на пътя. До хижата по шосето и после по пътеката има почти два часа и половина ходене. Слънцето пече безмилостно, ние опъваме вратове под тежките раници и започваме със самокритиките, защо са ни толкова много консерви. А по асфалта пред нас възрастна женица, едва ли не подтичваше по нагорнището с пръчка подир една крава.

Не успели още да преодолеем тези стръмни първи няколко стотин метра по шосето и до нас неочаквано спря зелен джип. Мъж в зряла възраст ни заговори и като разбра за къде сме, ни изкомандва да хвърлим раниците отзад в джипа и да се качваме. Не ни трябваше повече подканяне. Натоварихме се. Здраво ни пораздруса джипът по изровеното, с многобройни дупки шосе, но по време на пътуването се завърза интересна приказка за планината и туризма. Нашият благодетел се оказа много приятен събеседник и разказвач. Пристигнахме на хижа „Гоце Делчев” и докато да разтоварим раниците, мъжът до шофьора ни попита, дали знаем кой е той. Нямахме представа.

- Генерал Пчелински съм. До Безбог е още по-стръмничко, но аз съм до тук. Нашият лагер е в ниското.

Не забравяме с моя приятел и до днес тази добрина на генерал Пчелински...

Младата шофьорка смело и с майсторство взима многобройните завои по новото асфалтирано шосе към хижа „Гоце Делчев”. Най-после Община Добринище беше реализирала едно дългогодишно очакване от хилядите туристи, гости на селото им и търсещи прекрасните условия за ски и туризъм в този район – да се направи хубав и удобен път до хижата.

Лифтът ни понесе от хижа „Гоце Делчев” нагоре към хижа Безбог, а аз с особено вълнение се радвах на боровете около нас, на свежия, доста хладен сутрешен планински вятър и не вярвах, че след повече от седем години отново съм тук. Отново в Пирин!

Почти тридесет години всяко лято бях по неговите била, върхове и пътеки. Кръстосвахме го с жена ми и приятели и на дълго и на широко. Дори и едно зимно приключение имахме с нея в Пирин. Все от вълнуващи, по-вълнуващи и незабравими преживявания.

Прекъсването в излетите ми по Пирин бяха заради физическото и здравословно състояние на майка ми – не можеше да я оставям сама. Сега вече я няма, лека й пръст, и отново потеглих с раницата на път.

Да си призная, доста се притеснявах, дали не съм изгубил тренинг за високата планина? През последните години правех няколко епизодични еднодневни излети до близкия ни Бесапарски рид, но с неговите едва 556 метра н.в трудно можех да поддържам форма.

И ето, отново съм на брега на Безбожкото езеро! Всичко е толкова свежо, примамливо, красиво и познато! Моите две спътнички, майка и дъщеря, наши роднини, снимаха удивени и езерото и Дисилица. Още не подозираха, че след малко ще видят още по-впечатляващи очите неща. Само да изкачим отсрещния Безбожки превал.

Изкачих го без проблем сякаш всеки ден съм бил по него. Казах си: ”До тук добре! Но нагоре към Полежан?” Оставям моите самонаблюдения настрани и предупреждавам моите „момичета” за появяването на върховете Сиврията и Полежан. Ето че над клека от ляво се появи острата глава на Сиврията. Докато се заглеждаха по върха, след десетина крачки насочих погледите им на дясно. Вече се виждаше огряният от слънцето Полежан, който сякаш подпираше с челото си синьото небе. Момичетата въртяха ту наляво, ту надясно глави и снимаха.

- Я вижте сега пред вас!

Клекът от двете страни на пътеката вече отваряше достъп за очите напред. Ето го в цялото си величие целият циркус на Попово езеро. Всеки път когато през годините минавах по тази пътека се възхищавах, като виждах невероятната красота на този циркус. Гледката е завладяваща. Един суров скален венец от върхове - Сиврията, Джано, билото с Демир капия, Джангалът и в средата помежду тези върхове планината грижливо държи в каменната си шепа водите на Попово езеро. А надолу след езерото блестят из тревите извивките на река Ретидже.

Красота!

Снимките са неизбежни, просто задължителни от тази гледна точка. С нас и без нас на фона на планината, апаратите и на тримата щракаха непрекъснато. Кратка почивка до винаги бликащото с ледена вода изворче при разклонението на пътеките за Попово езеро и Полежан. Е, някога тук имаше здрава, стабилна дървена пейка, но...природните стихии и човешката намеса са си казали думата. От пейката и следа нямаше.

И така, отпочинали, вече сме по пътеката за Полежан. Там горе, малко под платото една преспа стои напук на августовското слънце. Ще стигнем и до нея.

- А после? Има ли още много до върха? - питат момичетата.

- Ще видите. Нека първо да се изкачим горе на платото. - Спестявам подробности и информация, за да поддържам интересът им към невероятна гледка, която ще се открие след като се изкачим на билото, което сега е като стена пред нас.

А там, горе на ширналата се седловина между върховете Безбог и Полежан очите и фотоапаратите нямат нагледа. Естествено най-силно привлича строгия, респектиращ с внушителността си островърх силует на Полежан. Поглеждах към него, там къде вятърът от време на време го забулва с облаци и се питам дали ще издържа до горе. До платото стигнах изненадващо за мен без никакви проблеми. Преди да стигна до него имах нагласата да остана тук и да изчакам моите спътнички да се върнат от върха. Но нещо ми подсказваше, даваше ми увереност да продължа нагоре. Така и правя.

Завладян от зашеметяващите панорами към циркуса на Попово езеро, към впечатляващата горда Каменица и страховитото скалисто чело на Джангала, не усещам как преодолявам височината към върха. А звънтящите из под стъпките ни каменни плочи ми напяват „ Ой, красив си Ирин-Пирин” където се пее и за Мангър тепе, старото име на Полежан.

Ето ни и на върха! Няма по-обгледен връх в Пирин от него. Късметът ни с чисто небе е невероятен! Докъдето ни стигат очите красота!

Усещането горе е невероятно! Планинският простор, освежителният вятър, близостта до небето, върховете, билата, езерата... всичко това те изпълва с енергия, жизненост и завладян от тази магия забравяш за времето и всякакви житейски проблеми!

Почти цял час останахме на върха съзнателно изключили мисълта за работното време на лифта. Не искахме да бързаме да се разделим с Полежан.

Върнахме се по пътеката до хижа „Гоце Делчев”. Момичетата малко се поумориха към края, но аз поддържах настроението със спомени за времето, когато го нямаше лифтът. Някогашните емоции, когато се изкачвахме и слизахме по пътеката с тежките раници бяха все още вълнуващи и интересни.

После отново с колата надолу, но аз продължавах да съм там горе, на върха. Не е възможно да се разделиш с планината, която си обикнал преди повече от тридесет години.

Не е възможно!

Андрей В. Андреев
юли 2013


        



Тагове:   Пирин,   хгоце делечев,


Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: anwel
Категория: Лични дневници
Прочетен: 177818
Постинги: 66
Коментари: 180
Гласове: 246
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031