„Презентация” във влака

Стоя на перона на Великотърновската гара в очакване на влака за Стара Загора. Вчера след обед бях пак тук. Пристигнах за представянето на новата книга на Любомир Николов. Вечерта в малката книжарничка „Св. Мина” гостите на автора бяхме като в дядовата ръкавичка. Сгряваше ни топлотата на приятелството и качествено домашно вино. Под влиянието на пресните впечатления и вълнения от вечерта всред хора, които видях за първи път, не усещах ръмежа и хладния утринен полъх. От време на време се питах дали и днес ще имам лошия късмет с вчерашното пътуване. Не бях си и помислял, че е възможно в днешно време, пътуването с влак да бъде истинска инквизиция. Пътуването вчера към Велико Търново бе издевателство над психиката и физиката на десетината пътници, които имахме неблагоразумието да пътуваме във влак с вагони от преди четиридесет години – старите руски електрички.

Почти три часа бяхме принудени да изтърпим всевъзможни по сила, честота и вариации виещи звуци от двигатели и вентилатори. Различни тракания, чукания и зловещи скърцания от Бог знае, какви и колко разкачени железа. Силни съсипващи вибрации и бучене на компресори и трансформатори. Трясъци от лашкащи се на всеки вираж врати. Убйствено подскачане на вагоните от неравностите на линията плюс задушаваща жега. След всичкото това изтезание, когато слязох вчера от влака, си мислех за връщане само с автобус.

Но... сега съм отново на жп гарата. Влакът пристигна и за моя голяма изненада, мизерните на външен вид вагони, предложиха неочаквано приятна и удобна обстановка. А като потегли се оказа и почти лукс в сравнение с амортизираните от старост вчерашни електрички.

На седалката пред мен се настани дребна, слабичка възрастна женица. Очилата й с големи рамки в бледо жълт цвят, стояха някак си не място на малкото и лице и в същото време и придаваха приятен, интелигентен вид. Двадесетина минути всеки от нас беше зает със собствените си мисли. Повод да нарушим мълчанието си стана книгата, която извадих от чантата. Същата, за която вчера изтърпях жепейското мъчение.

Докато търсех, кой от разказите да избера, жената посочи книгата и зададе възможно най-неочаквания  въпрос:

- Колко струва?

В отговор само обърнах към нея задната корица, където бе отпечатана цената.

- Ох! Не мога вече да купувам книги. Много скъпи станаха.

Съгласих се с нея, но добавих, че все пак по-големият проблем е, че парите ни са малко. Не ни стигат за всичко, което искаме.

- Преди време, - продължи тя -  в първите години след промените, продавах книги заедно със сина ми по пазарите. Не забогатяхме, но ни беше по-лесно с парите. Сега не мога и да си помисля да купя книга. Но чета. Чета много, защото от тогава доста книги останаха непродадени, а и непотърсени от фирмите, та сега имам какво да чета. Ама тогава много и най-различни книги се издаваха. Всяка седмица излизаха все нови и нови поредици.

Не я прекъсвах. Слушах и с кимване показвах вниманието си към думите й.

- Тази книга -  показах лицевата корица – е съвсем нова. Снощи бях на представянето й. С автора сме приятели. Беше организирал скромно тържество по този повод. Ето, – насочих вниманието й към заглавието – „Дом за светли души”. Много интересни разкази има в нея.

      - Сигурно и писателят ще е светла душа, щом така е написал и се е решил в днешно време да издаде книга.

    - Така е! Вземете, разгледайте я! Ако нещо ви хареса може и да прочетете.  Да ви препоръчам  някой разказ? Аз повечето съм ги чел.

              - О, не, не! Във влак, а и с тези очила ми е трудно, направо не мога да чета. Четете си вие - и тя се загледа в мокрите хълмове през обсипания със ситни дъждовни капчици прозорец.

Скоро станахме трима. До мен се настани едно едричко момиче с много мило и засмяно лице.  

Моята събеседничка допреди малко насочи вниманието си към него. Продължих да  чета от разказите и без да участвам в разговора им долавях отделни думи. Така, без да питам, разбрах, че момичето е студентка в Габрово и че и двете са от казанлъшко.  И както си четях дочух познато наименование – Черганово. Та това, ако смеех да си позволя да вярвам на паметта си, би трябвало да е селото на моя приятел – авторът на книгата!

- Извинете ме, но правилно ли чух- май споменахте Черганово?

- Да, от там съм – потвърди с усмивка момичето.

- Ами и авторът на книгата, която чета в момента, мисля че е от това село.

- Нима! Кой е той?

Показах снимката на гърба на корицата.

 - Любомир Николов се казва, но не вярвам да сте се срещали в Черганово. Да знаете, че в книгата има разказ за вашето село. Искате ли да го прочетете? Ето този – „Тази неделя, онези години”.

  - О, да! С най-голям интерес. – Взе книгата и се зачете.

След няколко минутки чух искренното й очудване.

- Ами да, да! Точно така е! Всичко е точно така както го пише. И каналът си е там. Същият! Като малка и аз съм си играла там.

Възторжената й реакция ме подтикна да продължа ”презентацията” на „Дом за светли души” .

Набрах номера на автора.

- Любо, здравей! Във влака съм за Стара Загора...

- А?! Андрей! Здравей! Още веднъж благодаря за вниманието  ти снощи на представянето...

- Любо, момент,”Представянето” на книгата ти продължава сега във влака...

- Как така? Не те разбирам...

- В момента до мен седи едно момиче, студентка, от Черганово и чете „Дом за светли души”, така че „презентацията” от снощи продължава.

- Нима? Те това е истинска изненада. Кажи му на това момиче, че имам леля и братовчеди в Черганово...

- Така ли? Я ти вземи да му кажеш това! Давам телефона на него...

След малко, развълнувано от случващото се, момичето от Черганово сподели:

- Разбрахме се кой кой е. Дядо му и баба му са от нашето село, а вашият приятел само е идвал през летните ваканции у тях на гости. Сега в къщата им живее негова леля, но тя е далече от нас, в другия край на селото...

 Разговорът ни продължи и за разказите и за автора. Някогашната продавачка на книги вече активно участваше в разговора. От „Дом за светли души” „прескочихме” и до Казанлък и до розовите градини, розоварните и така, докато се разделим като стари познати на Тулово.

.....

     След два дена Любо изповядваше пред  нотариус в Казанлък сделка по продажба на нива. Много искаше тази продажба да стане поне месец по-рано, за да не задлъжнява за отпечатването на книгата си. Някога дядовците ни са продавали ниви, за да изучат бащите ни, сега внуците продават ниви, за да издадат книги...

      Но и сега не бе късно. Тъкмо навреме дори, та да погаси борчовете по издаването. Като знам колко добре потръгна продажбата на "светлите души", надявам се, че от „нивата” ще му остане нещичко и за  любимия Пирин. То и туризмът стана скъпо удоволствие!

       Ако ме покани да ходим заедно, няма да му откажа. Само да сме живи и здрави!

     Андрей Андреев

11.2013